ПАНТЕРАТА

ЯНКА РАДЕВА

24.01.1941

Безспорно най-силното клубно състезание по волейбол в Европа, Шампионската лига, 4 пъти е печелена от български отбори, когато се казваше КЕШ /Купа на европейските шампиони/.

Но историческа е славата на първия ни пробив, извършен от женския отбор на “Левски”-1964 г. /другите 3 са на ЦСКА: 2 на жените и 1 на мъжете/. Това е времето на изключително силния женски волейбол на бившите СССР и ГДР, а точно техните представители се изпречиха пред българките в заключителната фаза на турнира. На първия полуфинал “Динамо” /Москва/, с известното волейболно страшилище Чудина, постигна в съветската столица почти отчайващото за всеки съперник 3:0 гейма. Но отборът на “Левски” се държа достойно и успя да направи 32 точки в мача. Който обаче е опорочен от унгарския съдия Лайош, с по 2-3 ощетявания за българките на гейм. Особено снизходителен е съдията към 42-годишната Александра Чудина, висока 193 см. Която, освен че е най-силната нападателка в света по това време, е и отлична лекоатлетка, с няколко световни рекорда в скока на височина! Тя, а и останалите рускини си позволяват не очевидни, а очевадни бъркания /тогава забранени/ при блокада, които остават без съдийски сигнал. И което, обърнете внимание, стигна до България! Единственият ни журналист на мача бе представителят на в-к “Народна младеж”, уважаваният колега и приятел Людмил Неделчев-Люпи /лека му пръст/. Той не се уплаши и не скри истината за ощетяването на нашия отбор, в полза на рускините, макар и в кореспонденцията си за в-к „Народен спорт”, а не за неговия „Народна младеж”. Способ, който често се използваше, когато журналист не можеше да прокара критичен материал в своята редакция и намираше друга... И нека по-младите читатели да не се учудват, че е била нужна смелост, защото годината е 1964: … социализъм, по-големия брат СССР, българо-съветска дружба и т.н. и т.н. … Изобщо не е лека работа. Но, както и да е, защото това е друга тема.

След седмица, на реванша столичната зала “Универсиада” щеше да се пръсне. Българките играеха с такова вдъхновение, че някак неусетно поведоха с 2:0 гейма. Те правеха волейболни чудеса, понесени в звуковия вихър на ревящата публика и водени от великолепния си капитан Цветана Берковска /лека й пръст/. Тя заслужава отклонението, че бе един от най-големите спортисти на България, изобщо и единствен удостоен със званието Заслужил майстор на спорта по 2 различни вида спорт: също волейбол и лека атлетика!!! Но, за разлика от Чудина, женствеността на Берковска не подлежеше на съмнение... Другата Цветана, Паунова /лека й пръст/ също се раздаваше в атаките при мрежата и в защита, а най-високата в отбора Янка Радева пробиваше блокадата на рускините и трупаше точка след точка. От тежката артилерия бяха и ударите на Лидия Маркова. Отлична работа свършиха перфектните разпределителки /тогава се играеше с две/ Виолета Андонова-Чоко и Виктория Найденова. В игра успешно влизаха и Антоанета Торбова, Надежда Александрова, Ева Дойчева /майката на Пламен Константинов/, Лидия Танчева, Екатерина Недкова и Величка Маркова /по-късно Аспарухова, съпругата на Гунди/. Уникалният в своята всеотдайност към волейбола треньор Владимир Прохоров умело водеше този шеметен марш на отбора си към победата и така, както вървеше играта, тя просто не можеше да не дойде. И дойде! 3:0 за “Левски”, но не по-малко важното бе колко са точките на “Динамо”. А те бяха 28, с 4 по-малко от българските в Москва. С което този полуфинал бе спечелен и вече до КЕШ оставаше само една крачка. Но финална крачка и затова е гигантска, защото с нея трябваше да се прескочи друго “Динамо”, от също мощната волейболна машина на ГДР. Този път “Левски” бе домакин в първия мач и не допусна изненада – 3:0. На реванша в Берлин германките, водени от страхотната нападателка Рут Корн, започнаха вихрено и набързо дръпнаха с 1:0. Във втория гейм нашите заиграха на границите на своите възможности, като в защита правеха плонжове дори в публиката и спасяваха така наречените отписани топки. Психически им помогна и малката, но гласовита група от няколко служители на нашето посолство в Берлин, както и гостуващият там мъжкият отбор на „Миньор” /Пк./. През цялото време те размахваха българското знаме и един набързо написан лозунг “Победа!”. Всичко това вдъхна вяра на левскарките, че могат да устискат този гейм и така първи стигнаха до 15-ата точка! А това бе предостатъчно, защото този спечелен втори гейм ставаше повече от златен и ги правеше победителки в финалния двубой. КЕШ бе за волейболистките от “Левски”! За третия и четвъртия гейм Прохоров извади основния състав, който свърши голямата работа и пусна резервите да доиграят мача, завършил с германска победа 3:1, но и с този резултат КЕШ за първи път ставаше българска! Тогава Янка и съотборничките й се прегръщаха и целуваха с радостни сълзи, а за първи път видяха и треньора си с навлажнени очи…

Първи мигове след спечелването на КЕШ в Берлин. В средата Янка Радева, до нея вдясно Цветана Берковска, крайната вляво Лидия Маркова.

След тържественото посрещане в столицата на стадион „Васил Левски” и почетната обиколка на пистата, във фоайето на стадиона: от ляво надясно, прави, Цветана Берковска-капитан, Янка Радева-с купата, Антоанета Торбова, Владимир Прохоров-треньор, Цветанка Паунова, Екатерина Недкова, Лидия Маркова и Величка Маркова; клекнали, Лидия Танева, Надежда Александрова, Виолета Андонова, Ева Дойчева и Виктория Найденова.

Две години преди това, вече националка, Янка отбеляза и първото си участие на световен шампионат, с 6-ото място в Москва, под ръководството на треньора Митко Димитров.

Българският отбор на СП в Москва-1962 г.: от ляво надясно, Цв. Берковска-капитан, Ек. Янева, М. Димчева, Я. Радева, С. Михайлова, Л. Виткова, Н. Чакърова, М. Георгиева, С. Николова, В. Андонова, Л. Станчева и Б. Ленкова.

Отново 6-то място постигнаха Янка Радева и другите ни националки през 1967 на европейското първенство в Измир. Там тя бе вече капитан на тима, избрана от съотборничките си. Същата година, на големия международен турнир в Месина /Италия/ капитанът на националките Янка Радева бе обявена за най-добра състезателка на турнира.

16-годишната гимназистка от ІV училище “Никола Вапцаров” в столичния квартал Редута се докосна за първи път до волейболна топка през 1957 година. Най-напред, просто така – подаваха си я в кръгче, а волейболистката Виктория Лазарова от “Академик” идваше да ги тренира по няколко пъти в седмицата. На височкото момиче явно му хареса край волейболната мрежа и бързо започна да усвоява подаване, сервис, забиване, спасяване… Докато я видя шефът на Ученическата спортна школа, известният специалист и треньор, бившият национал Тома Чакъров. Така тя стигна до девойките на “Левски”, чиито отбори тренираха на кортовото игрище на ул. “Гурко”, където сега е Кукленият театър. Там стана съдбовната й /и за спорта, и за живота/ среща с Владимир Прохоров, състезател от мъжкия отбор, който вършеше и треньорска работа с девойките и юношите. Тя и сега благославя и е благодарна на съдбата за тази среща, защото попадна на човек, изключително силно отдаден на волейбола, в името на който той не признава никакви компромиси. Така тази силна връзка стана толкова здрава, че от спортна прерасна в чисто човешка и по-късно сля живота им в едно. А само който познава Прошката, както му казваха съотбрници и близки, има представа от това, какво означава да тренираш при него. Означава само едно – тежък физически труд. А черешката на тортата, но в точно обратния смисъл на удоволствието и насладата, бе най-неприятната част от волейболната тренировка, така нареченият разстрел, когато топката трябва да се спасява след нескончаемите забивания на партньора. Това донякъде се търпи, но когато партньорът не е съотборник, а срещу теб застане безпощадният Прохоров, просто няма спасение. Защото бомбените му удари следваха с мълниеносна бързина, а топката трябваше да се поема с пас – с две ръце отгоре, а не с наведени китки отдолу /както е сега/. Не че беше забранено, а се смяташе за срамно, едва ли не и за проява на страхливост. Отделно от това, през цялото време Янка, а и всеки друг на нейното място, трябва да понася непрестанните крясъци на Прошката: “Лягай!”, “Вземи я!”, “Вдигни ръцете!”, “Спасявай!”. Капнала до премаляване и плувнала в пот, тя спасяваше и правеше всички други волейболни елементи стотици пъти, за да навакса и изравни тяхното ниво в играта си с това, което можеше най-добре – да забива високо над мрежата. И още – за да не бъде “дървото”, както викат обикновено на по-дългите… А за самоотвержената и настървена игра й викаха Пантерата.

Този къртовски труд не можеше да не донесе радост, която дойде с първия й златен медал. Спечели го с отбора на “Левски” за титлата на републиканския шампионат-девойки старша възраст-1959 г., а Янка бе обявена за най-добра състезателка. Тази година тя получи още по-високо признание, защото я включиха за първи път в женския отбор, който също стана първенец, а там завари такива изтъкнати волейболистки, като незабравимата Цветана Берковска, Ирина Деветакова, Виолета Андонова… Имаше още добри неща да й се случват през годината. Треньорите Александър Азманов и Цветан Каролев за първи път я поканиха в националния отбор за почти половингодишното турне в Азия, за популяризиране на волейбола в Китай, КНДР и Виетнам. А сред утвърдените националки тогава бяха Цветана Берковска, Екатерина Янева, Мария Димчева-Марлиз, Нина Топалова, Лиляна Виткова, Иванка Жеровник, Богдана Ленкова, Нели Чакърова…

В тези най-силни за нея години израстването на голямата волейболистка Янка Радева и съотборничките й от “Левски” бе толкова високо, че в повечето си победи те често имаха геймове с по 15:0 !… А желанието й за усъвършенстване не преставаше и тя упорито се стремеше да усвои забиването и с двете ръце. И имаше от кого да се учи - великолепната националка от “Академик”, английският филолог Мария Димчева, която бе един от най-изявените интелектуалци в българския спорт, изобщо. А на тренировките на “Левски” имаше толкова публика, колкото и на мач. Защото те бяха интересни и емоционални. Като например контролна игра, в която срещу основната шесторка излизаха Прошката и Янка, а много често и сам Прошката и се случваше да ги победи!

Един от най-ярките си спомени Янка е запазила за играта си срещу фамозните японки, при първото им гостуване в България-1961 г. На стадион “Юнак” /тогава “Дружба”/ видяхме японското чудо във волейбола, ръководено от световноизвестния корифей Хирофуни Даймацу. Неговите националки, вече световни шампионки от Рио де Жанейро-1960 г. бяха достигнали ниво, наистина като азиатски тайфун и бяха дошли в София без да са имали някога изгубен гейм в приятелски мач! Невероятна комбинативност, котешка пъргавина в защита, измамно лакатушещ сервис и изненадващи атаки. Толкова изненадващи, че блокадата на съперника често пъти безпомощно увисва в единия край на мрежата, а японската атака е на другия й край… И тогава за първи път видяхме какво означава почит и уважение към треньора. При всяка смяна напускащата терена състезателка отиваше към пейката при Даймацу сан и чинно му се покланяше, за благодарност, че й е позволил до сега да бъде в игра!!!… Не желязна, не спартанска, а просто азиатска дисциплина. Защото как иначе да се нарече това, когато той не позволи смяна на най-добрата си нападателка, защото тя се контузи и забележимо куцаше, а й каза да продължи да забива! И въпреки всички тези невиждани у нас неща, Янка и другите ни националки принудиха световната /тогава/ сила Япония за първи път да загуби гейм: България-Япония-1:3.

Високата и силна атака на Янка Радева пробива блокадата на японките в първата среща България-Япония-1:3, на стадион „Юнак” /тогава „Дружба”, където сега е спирката на метрото/.

Тя спря състезателната си кариера у нас 1974 г. и прие италианската покана да отиде играещ треньор в Модена, където преди нея е била Нели Чакърова. 5-годишната й дъщеря Павлина остана при майка й и при баща си Прошката. В Италия вече бяха започнали да слагат основите на най-силното първенство в Европа и канеха известни отбори за популяризиране на играта. Янка бе едно от главните действащи лица на демонстративния мач с рускините от именития отбор на “Уралочка”. Междувременно, съпругът й Прохоров бе започнал да прави волейбол и в Етрополе и искаше отборът му да влезе в А-група. И влезе, с помощта и на Янка, която веднага след италианския шампионат се върна у нас и наистина помогна. А Прошката докара в балканското градче дори националките на Куба, Чехословакия, Полша…

Отново в Италия Радева игра през 1978-1979 г., в Месина, която с нейна помощ влезе от дивизия А-2 в А-1. Там я сполетя тежка контузия, скъса менискус и през 1980 г. се върна у нас. Беше завършила НСА и стана учителка по физкултура в 130-то и 124-то училище. В школата на “Левски” в 49-о училище с Прохоров събраха 100-ина деца, от които оставиха най-добрите 20 и с такава селекция продължиха няколко години. Така откри за родния волейбол бившите националки Марина Марик, Десислава Величкова, бившият ни национал Владимир Николов /който е бил плувец/ и много други. Тя подготвяше отбора на момчетата, с които има 6 републикански титли, а като юноши младша възраст с тях работеше Прохоров, който има рекордните у нас над 40 титли с девойки, жени и юноши!

Дъщеря й Павлина тръгна сериозно във волейбола и стигна до националния отбор-девойки, а завърши педагогика. Двамата й сина също са спортисти: Илиян е плувец, а Йордан е футболист. По-малката дъщеря, Владимира завърши НСА и учи в Англия, където намира време и за любимия спорт на майка си и баща си.

.................................

/Асен Минчев/