ЕДИН ОТ ТРИМАТА ГОЛЕМИ

ДИМИТЪР ЗАХАРИЕВ

21.10.1928

Редом до безспорните ни тежки волейболни оръдия Б. Гюдеров и П. Пондалов е и Димитър Захариев. Той е третият от ударния триъгълник на онова славно поколение в началото на втората половина на ХХ век.

На втория световен шампионат, в Москва-1952 г., отборът ни отива с авторитета на бронзовите отличия от предишното първенство, в Прага-1949 г. и сребърните медали от европейския шампионат в Париж-1951 г. Отличната игра на нашите се ръководи от ювелирно прецизния разпределител и самоотвержен защитник Т.Симов. Той вдига топката като по конец за бомбените удари на тежката ни артилерия – другият граовец в отбора и също перничанин Б. Гюдеров и П.Пондалов, а в тон с тях са Б. Мошелов и Б. Владимиров. От голямата ни шесторка на основния състав резерва на пейката е останал не кой и да е, а самият доскорошен капитан К. Шопов и мястото му е заел младият национал Д. Захариев. Това, че е дебютант обаче изобщо не го смущава. Той е един от рядко срещаните във волейбола, атакуващи еднакво силно и с двете ръце, което си е жив ужас за всяка противникова защита. Но майсторският му арсенал не се изчерпва само с това, защото сервисите му не отстъпват по сила на тези на Пондалов. А те са чупили и пръсти, на посрещачите на топката от другата страна на мрежата… Освен това, в защита Митко успешно съперничи дори на неподражаемия Т.Симов. И всичко това го превръща в българския Шварцкопф – универсалният капитан на финосмазаната и прецизна машина за волейбол на тогавашна Чехословакия, с братята Йозеф и Карел Брож, Пуалус, Палдус, Тесарж, Мусил, Лазничка… След силни мачове българите /там са 11/, с треньор Г. Кръстев отново се представиха на висота и пак заеха 3-ото място в света, с което бронзовите медали от Прага бяха достойно защитени.

Момент от мача СССР-България-3:0, на СП в Москва-1952 г. От дясно наляво: Б. Гюдеров, Б. Владимиров, Т. Симов/плонжирал/, Д. Захариев, Б. Мошелов и П. Пондалов, а останалите ни бронзови медалисти са Др. Стоянов, К. Шопов, К. Баджаков, Д. Денев и Л. Гюдеров.

Винаги ще се помни историческият мач България-СССР, през април 1954 г., на пистата, пред главната трибуна на националния стадион “Васил Левски”, с повече от 20 000 зрители! Макар и приятелски, той ще си остане исторически, защото руснаците дойдоха с огромния си международен авторитет след 100 победи от 100 мача! В 101-я обаче претърпяха първата си загуба. Нанесе я основният състав от звездния ни отбор през онези години: Д. Захариев, Б. Гюдеров, П. Пондалов, Б. Мошелов, Т. Симов и руснакът С. Гаврилов /от спортния клуб на съветските граждани в България “Червена звезда”/, с треньор Г. Кръстев. В игра влизаха още Л. Гюдеров, Н. Лечев и Г. Генчев.

Със Захариев Симов най-често комбинираше за атака при мрежата с наричаната на волейболен език „възходяща топка”. Казваха й още „Брожката”, по името на нейния изобретател, чехът Йозеф Брож. Малко преди втория пас на разпределителя, нападателят вече е скочил високо над мрежата и когато топката все още се изкачва нагоре в своята парабола /затова възходяща/ той я засича с все сила в 3-метровата зона на съперника. А неговата заблудена блокада в това време е увиснала безпомощно край мрежата…

И без текст тази снимка сама говори...

Същата година донесе и световно злато за Д. Захариев, макар и студентско. Голям бе неговият принос за титлата на България Световен студентски шампион от Универсиадата в Будапеща-1954 г., заедно с Б. Мошелов-капитан, Б. Гюдеров, П. Пондалов, Т. Вутов, Т. Чакъров, Д. Захариев, Я. Оташлийски, Д. Шойлев, Г. Петков, Т. Симов, Н. Лечев и К. Йоцов, с треньор Г. Кръстев. Това е първата ни световна титла по волейбол.

Блестяща бе играта на Митко и останалите ни национали на друго събитие у нас, станало историческо за този спорт и в чужбина. Истинско волейболно шоу представиха най-силните отбори в света пред делегатите на 53-ата редовна сесия на МОК в София-1957 г. Безупречният българския отбор спечели демонстративния турнир, без нито една загуба, пред повече от 20 000 зрители всеки ден на стадион “Васил Левски”. Така високата класа на турнира и на победителите в него убедиха членовете на МОК да приемат волейбола в олимпийската програма.

Момент от мача България-СССР-3:0, на турнира в София-1957 г. за олимпийското признаване на волейбола. Атаката на Д. Захариев пробива руската блокада. Зад него, от ляво на дясно: Б. Гюдеров-капитан, Т. Симов, П. Пондалов и Ил. Асенов. Останалите ни национали в този турнир: Б. Мошелов, П. Топалов, В. Симов, В. Господинов, Н. Лечев, Т. Вутов, Я. Оташлийски, Н. Руски и Д. Шойлев, общо 14, от които за всеки мач треньорите записват 12.

…Брилянтният техник Д. Захариев изобщо не си е мислил за волейбол през 1950 г., защото отбива военната си служба като трудовак. А шансът му е, че участва, с добри изяви като вратар, във футболното първенство на І/Софийска/ трудова област. Там го забелязват и го привличат за вратар на “Ударник”/тогавашното име на “Славия”/. Следва преместване в Школата за трудови офицери в София, където го вижда волейболният треньор на “Ударник” И. Милев. Това се оказва решаващо за бъдещото развитие на готвения за футболен вратар Д. Захариев, който окончателно избира волейбола. От следващата година вече е в Спортната рота на “Ударник”, в чийто волейболен отбор са П. Пондалов, Н. Чалашканов, Цв. Каролев и други известни имена, а треньори са беспорният авторитет В. Анков и И. Милев. И още през същата 1951 г. дори го вика за първи път и в националния отбор, макар и само в разширения състав, старши-треньорът Д. Еленков. /За него е задължително да си припомним, че е единственият български спортист, издигнал се и прогресирал най-високо в областа на науката – инжинер-химик, член-кореспондент на БАН!/ Така се заредиха силните години на Захариев в шампионския отбор на “Ударник” /”Славия”/.

Основният състав на първенеца „Ударник”-1953 г., от ляво надясно: П. Пондалов-капитан, Д. Захариев, Н. Тасков, Л. Гюдеров, Н. Лечев и Б. Данаилов.

След белия екип той пак остана под пагон, но вече с червената фланелка на ЦСКА, където бе играещ треньор, а там също попадна в звезден шампионски състав. Междувременно, завърши и висшето си образование във ВИФ/сега НСА/-1957 г., а скоро след това облече светлосиния студетски екип на “Академик”.

Тогава вече бяха семейство с друго голямо име във волейбола и в спорта ни изобщо, каквато бе Цветана Берковска /лека й пръст/. Тя е единственият български спортист с най-високото ни тогавашно спортно отличие, Заслужил майстор на спорта по 2 различни вида спорт, волейбол и лека атлетика! /Първата ни лекоатлетка на олимпийски игри, в Хелсинки-1952 г. – 100 и 200 м и многократна национална рекордьорка, както и капитан на националния отбор по волейбол и на “Левски”-носител на КЕШ-1964 г.!/ Интересно е да се знае, че и двамата завършиха кариерата си в националните ни отбори като техни капитани, на световното първенство в Москва-1962 г. А точно там, но преди 10 г. и пак на световното първенство, се запознаха при неговия дебют като национал.

Европейският шампионат в Букурещ-1963 г. бе втората квалификация за олимпийския дебют на волейбола, в Токио-1964 г., а Захариев вече бе старши-треньор. Последната олимпийска виза се решава в мача България-Унгария. Тогава нашите са в един от най-силните си състави: Б. Гюдеров, Ил. Асенов-Гулето, Г. Константинов-Гибона /баща на Пламен Константинов-малкият Гибон/, С. Сръндев, обявен за най-добър нападател на първенство, П. Панталеев, А. Коритаров, Д. Каров, Сл. Жотев, В. Господинов, С. Иванов, Г. Димитров и С. Крайчев. Българите водят с 1:0 и 8:3 във ІІ гейм. Помощникът на Захариев, И. Милев преди началото на гейма, обаче е подал на секретарската маса листчето с неточна стартова шестица. Вместо играещия на терена И. Асенов е вписал започналия в І гейм капитан Гюдеров, който сега е… на пейката. Съдиите забелязват грешката, спират играта и ни отнемат всичките 8 точки. Геймът продължава, но при резултат 3:0 точки за унгарците. /В интерес на истината, дълги години след това не можа да бъде постигнато взаимно разбирателство между Захариев и Милев кой носи основната вина…/ Естествено, че българите са с катастрофално понижен тонус от тази жестока, но, по чисто наша причина, заслужена съдийска тесла. Те губят мача с 1:3 и се разминават с олимпийската виза. Но над тях бди голямата ни заслуга за олимпийското признание на волейбола и справедливостта им поднася нов шанс. Представителят на Африка, Египет се отказа и нашите, водени от Захариев го заместиха, а в олимпийскоТокио завършиха 5-и.

Огромният опит и знания на Захариев определиха мястото му на съюзен треньор в БФВ до 1966 г. и след това преподавател във ВИФ до 1970 година. Вече бе известно име в чужбина и на следващата година дойдоха двама ръководители на Гръцката федерация да го искат за треньор на националния отбор. Новаторските методи на работа и успехите там напълно заслужено му донесоха определението “основоположник на модерния волейбол в Гърция”, където остана до 1975 г. И както всички наши спортисти и треньори тогава на работа в западни страни, нямаше право да казва на работодателите си колко от техните дадени за заплатата му пари получава и колко му взима “Техноимпекс”…

Върна се у нас за следващите 5 г. и пое отбора на “Академик”, но от Гърция отново го поканиха и от 1980 до 1984 г. успешно водеше “Олимпиакос”, когото изведе дори до финалната четворка за КЕШ /днешната шампионска лига/-1982 г.!

В първенството на Гърция, Д. Захариев с шампионската купа на „Олимпиакос”-1982 г.

А влиятелният атински в-к “Тъ Неа” го определи за “…най-добрият чуждестранен треньор у нас от всички спортове!”. Последваха не по-малко успешните треньорски години в Кипър с отбора на “Анортозис” до 1997 г.

А иначе, софийското село Мировяне е било известно в чужбина и преди нашия Треньор на ХХ век – Д. Пенев, защото братовчед му, Д. Захариев е първият излязал оттам голям български спортист!

…………………….

/Асен Минчев/